Макар пазарният ден винаги да беше шумен и прашен, хората все пак го очакваха заради радостта от общуването. На пазар винаги беше весело, но в последно време прииждаха много хора и се водеха твърде много пазарлъци. Въпреки всичко хората бяха щастливи и се радваха на плодовете от труда си. За да се защитят правата и свободите на всеки човек, във всяка общност беше създадено местно управление, наречено Правителство. Това беше проста система от правила, която гарантираше, че отделен човек или група от хора няма да насилва някой друг да прави каквото и да било против волята си. Това беше и единствената задача на Губернатора като всеки беше подкрепян на доброволни начала от избралата го местна общност. Обаче пазарният ден започна да се превръща в неразрешим проблем. Дали ножът струваше една или две крини зърно? Кравата ли беше по-скъпа или каруцата и т.н. И никой не можеше да измисли система по-добра от размяна.

Фабиан беше съобщил: „Аз имам решение на пазарните проблеми и каня всеки на обща среща утре."

На следващия ден на градския площад се проведе голямо събрание, на което Фабиан обясни същността на новата система, която той нарече "пари". Идеята звучеше добре. "Как ще започнем?’, питаха хората. „Златото, с което изработвам бижута и украшения е превъзходен метал. То дълго време запазва качествата си без да потъмнее или ръждяса. Ще използвам част от него, за да отлея монети, всяка от които ще наречем долар.” Той обясни принципа на новата система – парите щяха да се използват като средство за размяна, което щеше да е много по-удобно от натуралната размяна. Един от губернаторите каза: „Някои хора могат да изкопаят злато и да си секат собствени монети, което ще е нечестно.” Фабиан имаше готов отговор: „Ще могат да се използват само монетите, които са одобрени от правителството и те ще бъдат белязани със специален знак върху тях.” Тъй като това изглеждаше доста разумно, беше предложено на всеки да се даде еднакво количество пари. „Само аз заслужавам повече”, каза свещарят, „защото всички ползват свещите ми.” Не, без храна няма живот, затова ние заслужаваме повече”, каза фермерът. Спорът продължи по същия начин. Фабиан ги остави да поспорят малко, след което каза: "Тъй като не можете да се споразумеете, аз ви предлагам всеки да получи толкова, колкото ми поиска. Няма да има ограничение, освен способността ви да ми ги върнете. Повече ли получите сега, повече ще трябва да ми върнете след една година.” „А ти какво ще получиш?”, попитаха хората.

„Тъй като ви предлагам услуга, т.е. изработвам парите, които ви давам назаем, заслужавам заплащане за труда си. Да кажем, че за всяка година, за която сте заели 100 монети, ще трябва да ми върнете 105. Тези допълнителни 5 монети ще бъдат заплащане за труда ми и аз ще ги нарека лихвен процент.” Като че ли нямаше друга възможност, а и 5% изглеждаха достатъчно малко заплащане, поради което така и беше решено. "Елате следващия петък и ще започнем.” Фабиан не губеше време. Сечеше монети ден и нощ, и в края на седмицата беше готов. Пред магазина му се образува опашка от хора и, след като монетите бяха проверени и одобрени от губернаторите, системата заработи. Повечето хора заеха само по няколко монети - колкото да пробват парите в действие. Новият начин на размяна беше намерен за възхитителен и скоро всичко започна да се оценява в монети или долари. Стойността, която се определяше за всяко нещо, беше наречена „цена” и тя зависеше предимно от количеството труд, вложено за получаването му. За произведеното с много труд цената беше висока, а произведеното с малко усилия беше съвсем евтино.

В един град живееше Алън, който беше единственият часовникар. Цените на часовниците му бяха високи, защото купувачите искаха да си купят от тях.

По-късно друг човек започна да прави часовници и, за да привлече купувачи, ги предложи на по-ниска цена. Алън беше принуден да намали цените си и много скоро всички цени тръгнаха надолу, защото и двамата се стараеха да предложат най-добро качество на най-ниска цена. Така се появи истинската свободна конкуренция.

Същото беше и със строителите, превозвачите, фермерите, всъщност – навсякъде. А потребителите винаги избираха това, което им се струваше най-добра сделка – те имаха свобода на избора. Нямаше изкуствена защита – като лицензи, разрешителни или минимални тарифи, за да се попречи на други хора да навлязат в някой бизнес. Жизненият стандарт растеше и не след дълго хората се чудеха как изобщо са се справяли преди появата на парите.

В края на годината Фабиан излезе от магазина си и обходи всички хора, които му дължаха пари. Някои имаха повече, отколкото бяха заели, но това означаваше, че другите имаха по-малко - тъй като в началото беше произведено точно определено количество от монети. Онези, които имаха повече монети, върнаха всеки 100 плюс допълнителните 5 монети, но пак трябваше да направят заем, за да продължат работата си.

Другите за първи път с изненада разбраха, че имат дълг, който не са в състояние да изплатят. Преди да им заеме още пари Фабиан взе като залог част от имуществото им, след което всеки започна нов годишен цикъл с намерението да получи тези допълнителни 5 монети, намирането на които се оказа толкова трудно.

И никой не осъзна, че докато не върне обратно всички монети, цялата страна никога няма да върне дълга си. Но дори и в този случай оставаха като дълг допълнително по 5 монети за всеки 100, които изобщо не бяха заемани. Освен Фабиан никой друг не осъзнаваше, че връщането на лихвата беше невъзможно – допълнителните монети никога не бяха произведени, следователно винаги някой трябваше да загуби.

Вярно е, че Фабиан също похарчваше няколко монети, но той едва ли би могъл да изразходва сума, равняваща се на 5% от икономиката на страната – хората бяха с хиляди, а той беше само един златар, живеещ доста охолно.

Фабиан преустрои задната част на магазина си в сейф и на много хора им се стори доста удобно и безопасно да оставят там част от парите си. За тази услуга те му плащаха малка сума, която зависеше както от количеството на парите, така и от срока на съхранение. Собственикът на парите получаваше депозитна разписка за сумата, която е оставил.

Когато някой отиваше на покупки, той обикновено не носеше със себе си голямо количество златни монети. Стана нещо обичайно, ако златните монети се окажеха недостатъчни, той да доплаща с депозитна разписка до необходимата сума.

За търговците разписките бяха удобно платежно средство, защото позволяваха след това да ги обменят при Фабиан, или да изчакат до натрупване на необходимата им сума. Така разписките преминаваха от ръка в ръка вместо златните монети, и не след дълго хората започнаха да ги възприемат като еквивалент на самите златни монети.

Скоро Фабиан установи, че вече много рядко идваше някой, който си искаше обратно оставените монети.

Тогава той си помисли: „Притежавам цялото това злато, а все още усилено работя. В това няма никакъв смисъл. Десетки хора с радост биха ми платили за правото да ползват златото, което пазя и собствениците на което практически никога не си го прибират.

Вярно е, че това злато не е мое, но пък е на мое разположение, а точно това е най-важното. Едва ли някога ще ми се наложи да правя нови монети, защото вместо тях мога да използвам тези, които се пазят в сейфа ми.”

В началото той беше много предпазлив – даваше назаем само малки суми и то само когато беше напълно сигурен, че длъжникът ще му ги върне в уговорения срок. Но с времето стана по-самоуверен и започна да заема все по-големи суми.

Един ден му поискаха много голям заем. Фабиан предложи: „Вместо да носите такова количество златни монети нека направим депозит на ваше име, а срещу това аз ще ви издам няколко разписки, покриващи цялата сума.” Клиентът се съгласи и получи цял свитък от разписки. След като той си тръгна Фабиан доволно се усмихна - беше дал заем и въпреки това златото си остана в сейфа му. Сега можеше да яде от баницата и тя да си остава цяла! Можеше да раздава заеми, но златото си оставаше изцяло под негово разпореждане.

Всички приятели, чужденци и врагове на Фабиан се нуждаеха от средства за осъществяване на бизнес-идеите си и щом можеха да докажат, че са в състояние да си върнат дълга, получаваха необходимия им заем. Просто написвайки една разписка Фабиан можеше да „заема” суми, няколко пъти надвишаващи златото в сейфа му, което дори не беше негова собственост. И всичко си оставаше напълно безопасно и сигурно дотогава, докато хората му имаха доверие и докато истинските собственици не си поискат обратно златото.

Той започна да записва в една тетрадка дебит (влог) и кредит (заем) на всеки клиент. Кредитният бизнес се оказа наистина много доходен.

Общественото положение на Фабиан нарастваше почти толкова бързо, колкото и богатството му. Той се превърна във важна личност, към която всички се отнасяха с уважение. А по финансови въпроси думата му тежеше като заклинание или заповед свише.

Златарите от другите градове бяха силно заинтригувани от неговата дейност и го поканиха на среща...

Кликни тук, за да прочетеш цялата статия